Блог

За много родители, които отглеждат децата си далеч от родината, този въпрос идва постепенно. Най-напред има нов град, нов език и ново ежедневие. После се появяват и други въпроси: какво ще означава домът за децата? Как ще усещат връзката си с мястото, от което са дошли родителите им?

Как се показва България на дете, когато тя не е мястото, в което то се събужда всяка сутрин? Как се предава онова, което не може да се сложи в куфар — гласът на баба, думите на една приказка, песен, която носи спомени?

Много родители започват с близкото и познатото: говорят на децата си на български, пеят им песните от своето детство, четат им приказки. Това са малки, повтарящи се моменти, в които езикът постепенно става нещо повече от думи. Той носи истории, чувства и връзка с хора и места, които детето може би познава само от разказите.

А после идват обикновените ситуации, в които двата езика се срещат. Родителят пита на български, детето отговаря на езика, който използва през деня — с приятелите си, в училище, в игрите. Понякога това предизвиква усмивка, понякога и въпроса дали българският ще остане част от живота му.

Може би отглеждането между два езика не означава да постигнеш съвършен баланс. Не всяка дума ще бъде еднакво силна и в двата езика. Важно е да има място и за двата — без единият да се превръща в изпит, а другият в отказ.

Единият език често е езикът на всекидневието — на приятелите, игрите и училището. Другият може да бъде езикът на семейните истории, песните и книгите, които свързват детето с културата и близките на родителите му. Двата езика имат различни места в живота му, но могат да съществуват заедно.

За много родители е важно децата им да усещат България като част от себе си, без да трябва да я избират пред страната, в която растат. Да знаят, че могат да принадлежат и на двете места — и на улиците, по които върви ежедневието им, и на езика, с който са израснали родителите им.

Затова приказките и книгите често заемат особено място. Те дават глас, близост и време заедно. Понякога една история е просто история. А понякога е начин да покажеш на детето: „Ето, това също е част от нас.“

Няма един точен отговор на въпроса как се отглежда дете между два езика. За всяко семейство този път изглежда различно — дума по дума, песен по песен, приказка след приказка.

Може би домът не е едно място, от което трябва да избереш. Понякога той започва с дума, която предаваш нататък.

 

За да бъде България близо.

В думите.
В книгите.
В нас.

Има книги, които привличат вниманието ни със заглавието си. Други ни карат да се замислим още преди да сме прочели първата страница. А има и такива, които ни напомнят за най‑ценните неща в живота — обичта, човечността, добротата и онези малки жестове, които понякога означават повече от хиляди думи.

„Кестените на човешката душа“ от Драгостина Крумова е точно такава книга. Заглавието само по себе си ни приканва да се вгледаме по‑дълбоко — да потърсим онова, което се крие зад думите, зад постъпките, зад привидно обикновените моменти, от които всъщност е изтъкан животът ни.

На 9 октомври 2026 г. романът, издаден от „Лемур“, беше представен в Националния етнографски музей към БАН в София — още една красива стъпка по пътя му към читателите.

Има нещо особено в мига, когато една книга напусне света на своя автор и започне да намира място в света на другите. От този момент нататък всяка среща с нея е различна. Всеки читател открива нещо свое, разпознава познати чувства, задава си въпроси и понякога намира отговори там, където най‑малко ги е очаквал.

Може би именно в това се крие магията на литературата — в способността ѝ да създава невидими мостове между хората, да ни кара да съпреживяваме чужди съдби и да откриваме частици от собствената си душа в нечия друга история.

А кестените… Те носят със себе си усещането за есен, за топлина и за природата, която ни учи на търпение. Напомнят ни, че красивите неща имат нужда от време, за да узреят, и че истинската стойност невинаги се вижда на пръв поглед.

Колко често забравяме, че зад всеки човек се крие цял един свят? Че зад усмивката може да има история, зад мълчанието — неизказани думи, а зад един привидно малък жест — огромна обич.

Може би затова имаме нужда от книги. За да забавим крачка. Да погледнем отвъд очевидното. Да си припомним, че уважението, топлотата и човешката близост не са маловажни подробности, а именно онова, което придава смисъл на живота ни.

За мен е истинска радост и вълнение да видя как още една българска книга поема по своя път към читателите. Пожелавам на Драгостина Крумова нейният роман да срещне много отворени сърца — да предизвиква размисъл, да събужда чувства и да оставя следа дълго след последната страница.

Нека „Кестените на човешката душа“ намери своите читатели— онези, които ще разпознаят в историята нещо близко до себе си и ще отнесат със себе си частица от нейната магия.

А ако искате да се докоснете до атмосферата на литературната вечер, посветена на романа, можете да разгледате споделените от издателство „Лемур“ моменти от събитието:

https://www.facebook.com/lemurbooks

Понякога една книга е достатъчна, за да ни напомни колко много ни свързва.

Защото най‑красивите истории не просто се четат. Те се усещат, преживяват и остават в нас.

И за всички, които искат да се докоснат до тази история, очаквайте скоро „Кестените на човешката душа“ ще бъде част от нашия e‑shop

 

За да бъде България близо.

В думите.
В книгите.
В нас.